Дали стреснатите от новата терористична вълна испански избиратели ще предпочетат да се вкопчат отново в „сигурния“ Мариано Рахой и ще се откажат от „експеримента“ с промяната?
В тези дни, когато човек вече не знае откъде ще дойде поредния ужас и какъв ще е той – дали пак взрив на камикадзе, дали заложническа драма, дали свален военен самолет на световна ядрена сила – усещането за военна обстановка е всеобщо.
Френският президент обиколи света да кове широка коалиция за военно смазване на Ислямска държава и на всички ни се вменява, че вече живеем във военни условия. Че няма нищо по-важно от сигурността. Че на война се върви твърдо след командирите. Тоест трябва да се вкопчим в статуквото, във властите, каквито и да са те, защото само те могат да ни защитят.
Много интересно се развиват тези процеси в Испания – четвъртата икономическа сила в ЕС, където между другото живеят и 300 000 българи.
Испания е единствената голяма страна в ЕС, която още не се е ангажирала официално с конкретно свое участие под определена форма във войната на Оланд срещу джихадизма. Причината е в предстоящите на 20 декември избори за нов испански парламент. Всякакви рискови действия, които могат да повлияят на настроенията на избирателите, в момента никак не са желани от премиера Мариано Рахой, който е амбициран да спечели за своята Народна партия нов мандат.
Същевременно между Испания и Франция има много близка връзка – не само защото са две съседни страни, но и заради голяма общност в културите, заради преплетена история, заради многобройната испанска емиграция във Франция още от годините на франкистката диктатура. Тук само да вметна – някак незабелязано за всички в тези бурни дни отмина датата 20 ноември, когато се навършиха 40 години от смъртта на Франко и началото на испанската демократизация…
Деца на испански емигранти са настоящият френски премиер Мануел Валс и кметицата на Париж Ан Идалго. Преди броени дни Валс се срещна с кореспондентите на големи европейски медии в Париж, за да им разкаже коя европейска страна с какво ще съдейства на Франция в антитерористичните й действия. И за Испания каза следното: „Разбираме, че Рахой чака изборите, но Франция е отворена за всякаква помощ, която би облекчила нашите операции в чужбина”. Това си е открито подсещане – хайде, чакаме испанското включване.
Такова включване несъмнено е било консултирано неофициално. И ясен сигнал за това даде лично испанският външен министър Хосе Мануел Гарсия Маргайо. По една от испанските телевизии той буквално заяви, че испанската помощ за Франция може да се изрази в изпращане на повече испански войски в Мали и Централноафриканската република, където те да заместят френските. Ето точните му думи: „Новото сега, след парижките атентати, е в активирания от френското правителство член в договора, който позволява в случай на военна агресия да се иска помощта на останалите 27 страни членки на ЕС. Не е конкретизирано в какво може да се състои тази молба. Ние можем да сътрудничим и да изпълняваме този мандат по много начини – обмен на информация, логистична помощ, заместване на френските войски на някои терени, на които действаме заедно, като Мали и Централна Африка, за да могат те да освободят свои войски и да ги изпратят в Сирия. Или испанска намеса.“
За беда точно на следващия ден след това изявление на Маргайо стана нападението над хотела в Мали – и испанските политически партии и обществените нагласи веднага реагираха остро на идеята за по-широко испанско ангажиране в Африка. Светкавично реагира и правителството. Заместничката на Рахой – вицепремиерката Сорайа Саенс де Сантамария, бързо разясни на медиите, че Маргайо е говорил само с хипотези, че няма никаква конкретна молба от Франция и няма никакъв ангажимент от Испания. Лично Рахой също започна упорито да повтаря, че каквито и да е решения по антитерористични ангажименти правителството му щяло да взима само след обсъждане в парламента. Но няма съмнение все пак, че изявлението на Маргайо в никакъв случай не е било солова акция. Той е много опитен дипломат и никога не пилее думите си на вятъра. Това бе несъмнена проверка за реакция на общественото мнение и на политическите сили.
Премиерът Рахой много държи да се покаже силен лидер, за да привлече повече гласоподаватели. Но той е и много внимателен, за да не подразни много чувствителното по темата за тероризма испанско общество. Същевременно с наслада използва сега общият шок от тероризма, за да подсилва своя образ на гарант на сигурността и стабилността. Подобна реклама с оглед най-вече икономическото възстановяване в Испания той се опитва да си прави през цялата тази изборна година.
Испанският премиер Мариано Рахой, представител на консервативната Народна партия
Веднага след парижките атентати Рахой отново грабна инициативата, за да се представи като заслужаващ много повече доверие със своя опит от „младоците” начело на останалите водещи партии. Факт е, че 60-годишният Рахой наистина драстично се отличава от лидерите на Испанската социалистическа работническа партия Педро Санчес, на алтернативната „Подемос” Пабло Иглесиас, на бързо дръпналата напред либерална „Сюдаданос” Алберт Ривера – те всичките са на възраст между 30 и 40 години, динамични, чаровни за женския електорат, което никак не е за подценяване.
Но пък Рахой изтъква, че „сега не е време за експерименти”, и че страната се нуждае от „хора с багаж и опит”. Слоганът на кампанията му е „Испания на сериозно”. При представянето на кандидат-депутатите на Народната партия той заяви: „Ще покажем на испанците, че тук те имат сигурността, опита, хората, които ще направят и невъзможното, за да ги опазят”.
Рахой силно размахва сега и т.нар. Антиджихадистки пакт, който подписа през февруари т.г. с лидера на социалистите Педро Санчес. Тази седмица към пакта се присъедини и лидерът на „Сюдаданос” Алберт Ривера, както и водачите на още две по-малки формации. Но „Подемос” и Пабло Иглесиас , както и комунистическата „Обединена левица“ със своя млад кандидат-премиер Алберто Гарсон, не смятат да подписват този пакт. Те имат други идеи за борба с тероризма.
Рахой обаче сякаш създава един клуб на избраните покрай Антиджихадисткия пакт и натъртва, че едва ли не всяка сила, останала извън него, е нелоялна към демокрацията, борбата с тероризма и защитата на европейските ценности. Той обобщава със замах: „Основополагаща е лоялността между политическите партии. И най-голямата грешка, която можем да направим в борбата срещу тероризма, е да допуснем различия помежду ни. Всяко решение, което ще взема по отношение на борбата с джихадисткия тероризъм, преди това ще бъде консултирано с партиите, които искат лоялно да сътрудничат в борбата с тероризма“.
Испания е много чувствителна към темата за тероризма. Там има местна дълга и болезнена история, свързана с дейността на баската терористична организация ЕТА. Но има и още една черна страница – най-големия досега атентат в Европа, който на 11 март 2004 г. отне живота на над 200 души, включително и българи, на мадридската града „Аточа”.
Дванадесет години по-късно, Тони Блеър иска прошка за катастрофалните последици от инвазията в Ирак. Азорската тройка (от ляво надясно: Тони Блеър, Джордж Буш и Хосе Мария Аснар)
Нека припомним. Атентатът тогава стана броени дни преди парламентарните избори, на които отново се канеше да победи Народната партия на тогавашния премиер Хосе Мария Аснар – деен участник в т.нар. Азорска тройка. В нея влизаха също тогавашните лидери на САЩ и Великобритания Джордж Буш и Тони Блеър. Тримата се срещнаха на Азорските острови, които са португалска територия, при любезното домакинство на тогавашния португалски премиер Жозе Мануел Дурао Барозо. Той пък после за награда получи председателството на Европейската комисия. Та там, на Азорите, онази Тройка „ястреби” се разбра да се съюзи за нахлуването в Ирак през март 2003 г., след като Съветът за сигурност на ООН отказа това да става под неговата шапка. САЩ, Великобритания и Испания станаха основатели на онази прословута „коалиция”, която нахлу в Ирак и към която после се присъединиха и страни като България, Салвадор или островите Фиджи – компания, в която една американска журналистка по онова време не съзря друго, освен „пудели”.
Тук е редно да припомним също онази историческа реч на тогавашния външен министър на Франция Доминик дьо Вилпен, която предопредели, че Съветът за сигурност няма да подкрепи война в Ирак. Речта изрази категоричната позиция против тази война на една от петте постоянни членки на Съвета за сигурност с право на вето. Дьо Вилпен тогава много ясно предупреди за всичко, което ще се случи със света, ако се направи тази престъпна глупост – нахлуването в Ирак. Днес сме свидетели как този кошмар се сбъдва. А някои анализатори смятат, че кариерата на Дьо Вилпен, когото тогава сочеха за бъдещ президент на Франция, бе съсипана с оборени в съда твърдения за злоупотреби – именно като отмъщение от големия отвъдокеански „приятел” на Франция за неговата позиция по иракската война…
Но да се върнем към Испания. Атентатът на гара „Аточа” на 11 март 2004 г. бе възприет от испанското общество като терористично отмъщение за участието на Испания във войната в Ирак. А Аснар упорито се опитваше да го припише на ЕТА. Шокът от жертвите в атентата, силните антивоенни настроения в страната и възмущението от лъжите на Аснар преобърна вота тогава за броени часове. И вместо сигурната преди това в победата си Народна партия на власт дойдоха социалистите начело с Хосе Луис Родригес Сапатеро, чието главно предизборно обещание беше да изтегли незабавно испанските войски от Ирак. И той наистина изпълни обещанието си. Разбира се, спечели си и неприкритата омраза на Буш. Някои виждат отмъщението срещу Сапатеро в онези негативни оценки за стабилността на испанската икономика на световните рейтингови агенции (те, както знаем, са американски), с които започна и икономическата криза в Испания, срутила авторитета на социалистите…
Припомням всичко това, за да откроя взаимовръзката на събитията и високата чувствителност на испанците по темите за тероризма, войната и мира, които винаги силно рефлектират върху вътрешнополитическия живот в страната. И да обясня как и защо сега една голяма част от испанското общество реагира с призиви за друг подход по същите тези теми.
Пабло Иглесиас и неговата партия „Подемос“ например станаха инициатори за свикване на Съвет на мира, в който да се включат всички политически партии и обществени организации в страната с идеи за борба с тероризма, без обаче те да се концентрират върху военните интервенции. Иглесиас представи конкретен план от 7 точки на своята формация. Сред предложенията е координиране на европейските разузнавания в антитерористичните им операции, както проследяване на паричните потоци, които финансират терористичните групировки, включително чрез информация за банкови транзакции. За 29 ноември бе насрочена първата сбирка на този Съвет на мира.
А на 28 ноември в центъра на Мадрид се събраха около 5000 души на антивоенен митинг, свикан от широка подписка на интелектуалци срещу войната. Манифестът им се разпространява в интернет под мотото „Не от наше име“. В подписката са например майката и братът на Хавиер Бардем – Пилар и Карлос Бардем, също много известни актьори. Там са и кметиците на Мадрид Мануела Кармена и на Барселона Ада Колау, избрани от електората на „Подемос“ и „Обединена левица“. Там са и още много други ярки фигури от артистичния и интелектуалния живот на Испания. Те настояват, че изборът „сигурност или права“ е фалшив и искат друг отговор на тероризма, който ще решава проблема в корена му. Отхвърлят военните интервенции. За по-малко от седмица манифестът бе подписан от над 34 000 души в интернет. В същия дух бе и онова, което каза Пабло Иглесиас още на следващия ден след парижките атентати: „Смятаме, че редицата интервенции не допринесоха за сигурността и свободата нито на европейците, нито на други народи. Сега повече от всякога компромисът, който олицетворява Европа, трябва да носи свобода за всички. Сред нашите ценности в никакъв случай не влиза отмъщението. Според нас военните интервенции през последните 15 г., спонсорирани и подкрепени и от правителства на нашата страна, не послужиха за засилване на сигурността ни. Ангажираме се с мира, със свободата, с човешките права.“
„Политическата корупция ражда война и терор“
Антивоенният митинг в Мадрид почете с едноминутно мълчание „жертвите на всички бомби“ и декларира солидарност със загиналите не само в Париж, но и в Ирак, Сирия, Ливан и т.н. „Не се побеждава терора с терор, не се гаси огъня с огън,“ заяви пред в. „Ел Паис“ Тереса Родригес, лидерката на „Подемос“ от Андалусия, която също се включи в демонстрацията заедно с още много изявени водачи от тази формация и от „Обединена левица“. Всички те останаха сред множеството, като редови участници в проявата, и бяха категорични, че тя не е партийна, а обществена. На това наблегна и водещият митинга – популярният актьор Алберто Сан Хуан, особено нашумял през последната година със саркастичния си моноспектакъл „Автопортрет на един млад испански капиталист“.
„Мир! Хляб, не бомби“
„Нито орязванията на свободите, нито бомбардировките уж в името на доброто могат да донесат сигурност и мир. Не от наше име – не приемаме тази подмяна“, категорични са подписалите манифеста, които продължават да стават все повече в интернет.
Но дали онова „мълчаливо мнозинство“, което винаги решава изборите във всяка страна, е отворено сега към такива послания? Или е по-склонно да се вслушва във веднага избуялите иронични нападки отдясно, че днес „не е време за цветя и любов“, че мирните лозунги е по-добре да останат заспали в епохата на хипитата, че е дошъл моментът за решителен отпор срещу онези, които режат глави… Дали испанските избиратели ще останат обсебени от ужаса на парижката касапница, ще забравят социалните орязвания на Рахой и скандалите с корупция в неговата Народна партия, за да се мушнат пак под стария похлупак – прогнил, но поне вдъхващ сигурността на познатото…
Отговорът ще дойде от урните на 20 декември.