Историята на френската IV република напомня българските лутания от прехода. Но с един велик актьор.
26-ти август 1944г.: стотици хиляди еуфорични парижани устройват римска овация на генерал Шарл Де Гол. Гърбоносият исполин с присъщият му инстинкт за историчност изминава пеша пътя от Триумфалната арка до Нотр Дам дьо Пари безразличен към спорадичните изстрели на немски снайперисти от околните сгради.
Генерал Де Гол слиза триумфално по „Шанз-Елизе“ в деня на освобождението на Париж, 25 август 1944г.
Но зад военната победа на съюзниците, се крие горчива истина: страната е в тежка криза, по българските мерки нещо като втора национална катастрофа. Първата е разгромът от германците през 1870г. През 44-та западният фронт помита Нормандия, Елзас и Лотарингия, икономиката е в руини, нацията унижена и разделена, а съвестите гузни. Мнозина французи са изживели окупацията с примирение. Окупационните власти получавали по няколко хиляди антисемитски доноса дневно. Малцина френски евреи се завръщат от лагерите. Остриганите проститутки и разстреляните без съд колаборационисти (профашистките ченгета и доносници) са първите обекти на възмездието. Понякога справедливо, понякога – жертви на междуособици и саморазправи. Времената са мътни. Марионетният военновременен премиер Пиер Лавал увисва на бесилката, а престарелият маршал Петен /89г./ е помилван от бившия си секретар Шарл Де Гол заради заслугите му от Първата световна.
Генералът обаче е безкомпромисен с продажните културтрегери и дори не помисля да пазарува евтин интелектуален престиж срещу морална индулгенция. Когато Франсоа Мориак го моли да спаси живота на поета Бразийак, романиста Дрийо Ла Рошел и неколцина други с мотива, че са интелектуалци, Де Гол отсича: “това е утежняващо вината обстоятелство”. Прочистването обаче избягват мнозина, предимно предприемачи и ченгета, които се откупват с пари или шантажират с информация. Един от организаторите на депортацията Морис Папон ще се издигне до префект на френската полиция през 70-те. Отиде си неотдавна почти столетник. Преосмислянето на епохата е отложено с тридесет години. Моралният маразъм от 40-те е национално заболяване. Дори бъдещият президент Митеран преди да се включи активно в съпротивата някое време е редови чиновник на Виши и симпатизант на маршала. Мнозина французи намират в капитулацията на Петен алиби за своето безволие.
В тази атмосфера Франция провежда референдум за конституция на IV република. Тя е леко изменено подобие на довоенната парламентарна република (III република), но старата политноменклатура от 1940г., на чиято съвест тежат военната безпомощност, гръмките афери от 30-те и позора от Мюнхен нямат намерение да отстъпват кокала. В хода на кампанията Де Гол води обречена битка с партийните мелници. “Държавен глава издигнат над партиите трябва да притежава основните лостове на изпълнителната власт”, нахалост пледира генералът. Интересчийството на политическата класа и безразличието на избирателите решават друго: “за” 9 263 000 гласа, против – 8 143 000. Избирателната активност е ниска. Де Гол сентенциозно заключава: “Една трета от французите се примириха, една трета я отхвърлиха /конституцията/, една трета нехаеха.”
Шествие на могъщата френска компартия 1950г. Лидерът Морис Торез е в средата.
Аргументите на застъпниците на парламентарната република поразително напомнят онези от последното българско Велико народно събрание: върховенство на парламента, за да се избегнат авторитарни ексцесии /Хитлер и Мусолини са свалени преди месеци, Сталин е в апогея си/ и стриктно разделение на властите като гаранция за демократичност. Наглед благовидно. Прозорливият Митеран обаче още тогава нарича конституцията “официално възстановяване на анархията.” Героиката вече не е на мода, във Великобритания войнственият Уинстън Чърчил губи изборите от кабинетния Клемънт Атлий, а във Франция Де Гол е пренебрегнат от своите сънародници: “Ще бъде безполезно и недостойно да се правя, че управлявам от момента, в който партиите възвърнаха навиците си и подхванаха старите игри”, заявява генералът и верен на своята морална и политическа праволинейност се оттегля в провинцията да пише мемоарите. Преди това обаче произнася пророческа реч в Байо, нещо като послание в бутилка, в която излага кредото си за президентска република.
В 12-годишното си съществуване IV-тата република /1946-1958г./ решава задачи поразително сходни с тези на съвременния български преход: изгражда основите на днешния Европейски съюз, решава следвоенния енергиен ребус залагайки на атомни електроцентрали, стриктно следва американската външна политика /освен в злополучната Суецка авантюра/. Франция влиза в НАТО.
Но сходствата не свършват дотук.
Медиите изобилстват от разкрития относно съмнителни търгове за обществени поръчки по следвоенното възстановяване.
Корупцията в колониалните владения в Африка и Индокитай е почти официализирана. Във Франция се появява субпролетариат от инорасови имигранти и обикновени французи, завърнали се безимотни в метрополията след бягството от колониите.
Водачът на данъчния бунт Пиер Пужад.
Данъчният и административният гнет над бизнеса довеждат до своеобразен бунт в началото на 50-те, когато движението на Пиер Пужад /лидер на дребните предприемачи/ завоюва солидно парламентарно представителство.
Политика и криминален бизнес откриват поле за сътрудничество в контрабандата. ЦРУ осигурява пазари в чужбина на хероина на марсилската мафия. С парите от дрогата се финансират десницата, центристите и социалистите. Целта е сдържането на могъщите тогава комунисти, които владеят около 30 процента от електората. Знаменитата French connection ще бъде разбита от ФБР и френските служби чак в началото на 70-те.
Междувременно правителства се съставят и разпадат, най-ефимерното се задържа едва 15 дни, най-трайното цели 12 месеца. Политиците, чиито имена днес са “увековечени” от няколко улици в парижката периферия се шегуват: “ако не се вредим в този кабинет, ще влезнем в следващия”.
Но постепенно се натрупва критична маса междуособици и противоречия и коалиционните схеми се изчерпват. Всеки с всекиго някога е управлявал, нещо е делил, за нещо се е скарал. Пък съществуват и обременяващите комунисти, правоверните сталинисти на Морис Торез, считани за infrequentables (с които не бива да се сдружаваш), многобройно депутатско воинство, с което никой не желае да прави коалиция, а без което мнозинството е невъзможно. Нещо като “Атака” умножена по три. Изглежда днешната българска ситуация е предлетална, защото бе прекрачен и този последен морален праг.
Едно е ясно: политическата класа е дискредитирана, търси се спасител…Той довършва мемоарите си в селцето Коломбе ле Дьоз Еглиз. Генералът е респектиращ, говори кратко и ясно. Важна подробност: медиите го преследват, но той страни от тях. А мътният поток на френския преход аристократът Де Гол е наблюдавал от уединената кула на родовата си резиденция. Той знае цената на неопетнената репутация в морално дефицитни времена.
Войната в Алжир катализира кризата.
Алжирската криза /по-опустошителна и от световната финансова криза/ катализира развоя на събитията. Не без знанието на Де Гол генералитетът притиска политиците и президентът Рене Коти /помни ли го някой днес?/ се обръща “към най-заслужилия измежду французите” със запитване “при какви условия би приел смазващата отговорност на властта?” Генералът отговаря: “Навремето страната ми се довери, за да я изведа до спасителния бряг. Днес пред назряващите изпитания ви уверявам, че съм готов да поема своите отговорности.” Условието е президентска република. Петата република се ражда на 28 септември 1958г. на референдум със смайващите 80% одобрение.
Но паралелът свършва дотук. Защото пиесата е същата. Липсва героят.
Шарл Де Гол на митинг като президент на V република.
Из речта на генерал Шарл Де Гол в Байо:
… Когато питали мъдреца Солон коя е най-добрата конституция, той отвърнал: кажете най-напред за кой народ и в коя епоха?…
…историческите трусове уталожиха в нашия политически живот отрова, която подхранва вродената ни галска склонност към разделение и вражди…
…Противопоставянето на партиите у нас придобива определящ характер, който поставя всичко под въпрос, и чиято жертва често стават висшите национални интереси на страната…
…как единството, сплотеността и дисциплината на изпълнителната власт могат да бъдат съхранени,(…) ако министрите са просто пълномощници на някоя партия…?
/статията е публикувана във в-к „Сега“ 2005г. и сп.“Тема“ 2007г., тук я предлагаме в актуализиран вариант/
На мен лично не ми изглежда добра идеята да станем президенстка република – точно за България и точно в нашето време.
Нямаме прояви на нестабилност от гл.т. на дължината на живота на правителства и парламенти. От друга страна, парламентарната република позволява сравнително прост механизъм за смяна на управлението, когато управляващите са се изчерпали преди края на мандата.
Стряска ме, разбира се, и възможността да се окажем с президент (почти несменяем и с реални правомощия при президентска република) като Борисов или Цветанов – нещо, от което ни спаси единствено факта, че сме парламентарна република.
Всъщтност клизата е защото се произвежда повече отколкото се потреблява, и това е типично за капитализма. Петрол за 1000 милиарда, произведен, продаден, може ли да се превърне в потребление за 1000 милиарда, никога. Ето защо банките помагат на капиталистите, като дават техните пари за потребление на техни стоки, за да може добавената стойност да е равна на потреблението. Нсамо ако има растеж, и растеж на заплатите. Но Грийнспан разбра че това е невъзможно, нито със злато нито с печатане на ликвидност. Хитлер идва на власт с пълните протекции на олигархията, за да се бори срещу лявото, защото капитализма дава фира. Палпатин: Ситите и джедаите са еднакви в почти всяко отношение… включително в стремежа им за повече сила/власт. Анакин: Ситите разчитат на страстите си за добиване на повече сила. Те мислят егоистично, само за себе си. Палпатин: А джедаите не го правят?! Анакин: Джедаите са безкористни ? раздават се за другите. ()–(леви са
Левите умове обсъждат идеи. Средните умове обсъждат събития. Десните умове обсъждат хората.