Изберете парите – Димитър Събев, сп. ТЕМА

 

Или как българските партии не глезят електората с нови икономически идеи

 

Изборите зачестиха, но възможността за избор се стесни. Не става дума за новите и старите лица в българския политически живот, а за икономическите идеи, които се предлагат за оценка на гласоподавателя. Докато в предишни години у нас се наблюдаваше нещо като „война на програмите” и големи и малки партии пишеха пространни тези за управлението и икономиката, днес сякаш основната цел е да не се заемат категорични позиции по важни теми. Пример дава финансовият ас на БСП Петър Кънев, който в скорошно интервю описа гледището си относно връщането към прогресивно данъчно облагане с фразите „това е стара идея”, „първо да видя числата” и „трябва да се обмисли внимателно”.

Да обмислят – но докато умуват, многоликата българска криза се задълбочава. Регионите обезлюдяват, инфраструктурата се руши, образователното ниво се понижава. Все повече пенсионери очакват от държавата достойни старини, все по-малко кадърни младежи намират у нас подобаващо професионално развитие. Няма да загинем незабавно, но страната от много време е в състояние на „порочно равновесие”, според силния израз на руско-американския професор Питър Турчин.

 

Българинът има учудваща склонност да си избира управляващи, които обещават да свият още повече ограничените му социални придобивки. Най-бедните в Европа упорито гласуват за интересите на богатите: на последните избори за Европейски парламент 77% от депутатските места у нас отидоха за десни формации, искащи икономии на публични средства. Ако това носеше заетост и доходи на всички, би било разбираемо, но резултатът е точно обратният. Поне не сме уникални – политическата наука отдавна е насочила внимание към този парадокс.

 

Ако някога стана богат

В двупартийния политически модел на САЩ през XX век Демократическата партия като цяло се обявява за по-голяма роля на държавата в обществото. Тя е по-толерантна към въпроси, свързани с етноса, религията и сексуалната ориентация. Демократите в Америка се приемат за застъпници на либералното начало, тоест те предлагат публични разходи, осигуряващи на хората равен старт. За разлика от тях републиканците – привържениците на „Голямата стара партия”, са силно консервативни. Те са за малко правителство, тоест искат възможно най-ниски данъци. Републиканската партия счита проблемите на религията за водещи и представя имиграцията като основна заплаха за просперитета на нацията.

Без да държи сметка за нагласите в отделните щати и за многобройните фракции в двете огромни партии, тази схема оставя впечатление, че повечето бедни хора би следвало да гласуват за демократите, а богатите – за републиканците. На практика половината бедни белокожи подкрепят Републиканската партия. А в по-заможните щати повечето професионалисти с високи доходи са за Демократическата.

Редица изследвания са посветени на този феномен. Хората, борещи се с живота, често връзват двата края само благодарение на социалните помощи, които републиканците обещават да премахнат, щом дойдат на власт. Въпреки това консерваторите имат устойчива подкрепа сред бедните слоеве. Отговорът на тази загадка е комплексен и сочи доста паралели с реалността в България.

Оказва се, че икономическите въпроси не винаги са първостепенни. В редица случаи ценностите и расовите предразсъдъци тежат повече. Две трети от американците членуват в църкви, една трета са силно религиозни. Ако на везните стоят забрана на абортите и по-високи данъци за най-богатите, фискалният интерес ще олекне. Републиканската партия с впечатляваща ловкост открива и издига теми с надикономическо значение: бъдещето на бялата раса, еднополовите бракове, свободата да се носят оръжия, терористичната заплаха. Тя се превръща в пазител на стария морал, за който се плаща с ощетяващи мнозинството стопански мерки.

Това е едната страна на медала: колкото и да е важна пропагандата, хората са тези, които гласуват в интерес на богатите. Когато бедните „награждават” със своя глас успелите богаташи, се задейства сложен психологически механизъм. На недоимъка в САЩ се гледа като на личен провал. Неуспелите са склонни да вярват, че в системата всичко е наред, причината е в техни собствени грешки. Гласувайки в полза на богатите, те дават отдушник на своя срам и се самонаказват. Дори когато Мит Ромни през 2012 г. се изпусна, че не му пука за „долните” 47%, една трета от американските бедняци го подкрепиха срещу Барак Обама.

Реакцията им е отчасти рационална: според често цитирано изследване на „Галъп”, 34% от хората в САЩ хранят надежда, че ще забогатеят. Когато дават съгласие за регресивна данъчна ставка за най-високите подоходни слоеве, те гласуват за себе си в едни по-добри дни. Друга част от отговора се крие в дълбоките пластове на душата. Хората инстинктивно подкрепят своите вождове, а нали в наши дни парите са мерило за силата на човека? Наблюдава се също така и класова неосъзнатост.

Бедните гласуват за богатите, защото богатите успяват да им го продадат – обобщава през 2008 г. известният романист Джон Гришам в едно от редките си политически интервюта. „Търговската камара им го продава. Корпоративна Америка им го продава, Републиканската партия им го продава – като начин да се предпази бизнеса, икономическото развитие, икономическия растеж. Да си добро място за правене на бизнес – това звучи добре. Ето така се продава”.

 

Софийския консенсус

Използването на етнически и патриотарски послания и дълбоките личностни комплекси на прехода са добре познати в България предизборни уловки. Но за съжаление сблъсък на противоположни възгледи между нашите партии отсъства. Особено след интервенцията на Международния валутен фонд през 1997 г., в страната се настани надпартиен консенсус какво е добро и какво е лошо в икономиката. Наричащите се по навик „леви” и „десни” партии дотолкова сближиха позиции по икономически въпроси, че станаха много трудно различими. Това впрочем стои в основата на слабото представяне на левицата.

 

Докато социалистическата БСП обещава да създава „предсказуема, нормална бизнес среда”, кандидат депутатите на дясната ГЕРБ грабнаха кофи и лопати и тръгнаха като бодри бригадири из  претърпелите наводнения селища да помагат на пострадалите. В същото време ДПС уверява избирателите си, че се грижи за интересите на малкия човек. Ахмед Доган, създателят на движението, през 2005 г. заяви в ефир: „Сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка”.

АБВ настоява, че именно тя е истинската лява партия, но преди точно една година Ивайло Калфин обясни в интервю как решението за икономическите проблеми на България са не по-големите държавни разходи, а „да се създаде среда за частния инвеститор”. Държавните разходи не трябва да са повече от нужното, няма спор – но през 2012 г. в България те бяха най-ниски като процент от БВП в целия Европейски съюз и Калфин не видя в това проблем. Не е ясно само с какво се различава позицията му от Реформаторския блок – освен може би с това, че блокът, самоопределящ се като десен нападател на политическото игрално поле, междувременно поиска двойно увеличение на държавните разходи за образование.

Не е далеч от ума, че партиите отправят несвойствени послания в последен опит да надраснат твърдия си електорат. Но същината на въпроса е по-дълбока. Между икономическите възгледи на българските партии с шанс за власт всъщност няма особена разлика. У нас се използва много тесен набор от огромното разнообразие познати в света стопански концепции и мерки. Само „Атака” прави разлика, но след безпринципните си действия в парламента Волен Сидеров отблъсква избирателите от всяка тема, до която се докосне. Според политически анализатори, това се прави с умисъл. Другите партии не игнорират националистическия апел, но го изтикват извън опасната сфера на бизнеса и финансите.

Българските партии са фенове на глобализацията и на свободната търговия. Те са врагове на инфлацията – до такава степен, че не считат за нужно да се реагира, когато настъпва дефлация и с нея изчезват работни места. Всички свеждат ролята на държавата в икономиката до „осигуряване на условия” за частните фирми – вместо целенасочени инвестиции и трансфер на знания за създаване на национални бизнес шампиони.

Всички са за най-ниските възможно данъци, независимо че на едните не им стигат пари за инфраструктура, а на другите – за пенсии. Бюджетът трябва да е малък, заплатите в публичния сектор ниски. Почти никой не коментира търговския дефицит с Русия, нито последиците за България от договора за свободна търговия между Европа и Америка. Партиите без изключение са готови да жертват икономическия растеж в името на валутния борд. А в името на растежа те жертват природното и културното наследство – и се обявяват за благодетели на бизнеса.

Играта „Открий приликите”, както виждаме, е дълга. Този странен консенсус в страна с ужасни икономически резултати оставя в избирателя впечатлението, че няма друга алтернатива, по думите на Маргарет Тачър. Алтернативни политики, слава Богу, има – достатъчно е да погледнем Великобритания и действията на нейната централна банка. Същата свобода на мисълта виждаме в Германия, която гради стабилността си върху многообразието от стратегии. Какво ни пречи да сме като Полша или Корея? Икономически идеи липсват само на нашите политици.

 

Най-добрите обещания са неизпълнимите 

Предсрочните парламентарни избори на 5 октомври потвърдиха аксиомата, че колкото по-близо е една партия до властта, толкова по-скромни са обещанията, които дава преди избори. Според социологическите агенции Бойко Борисов разполага с двойна преднина пред вторите БСП. През последните месеци той положи много труд, за да представи ситуацията в държавата в такава светлина, че самото физическо оцеляване на българския народ вече изглежда победа. Никой няма да смее да го укори за замразяване на разходи или заради ниска събираемост.

Служебното правителство подкрепи усилията на Борисов да сплаши народа. Важно бе цената на тока да се повиши именно по време на преходния кабинет, за да няма от кого да търсят отговорност гневните граждани. По поръчка на министъра на труда Йордан Христосков бе изчислено, че вдигане на осигурителните вноски със 7.7% ще разчисти дефицита в НОИ. За масовия избирател е трудно да прецени, че трансферът за НОИ открай време е основно перо в бюджета и надали някой ще се осмели на подобно повишаване на разходите за труд. Самото коментиране на „балансиращото число” граничи с умишлено раздухване на страх.

Междувременно от ведомството на Христосков излезе уж успокоителната новина, че догодина пенсиите няма да се понижават. Това допълнително сгъсти тревожните очаквания. Според социолозите, над 60% от българите вече мислят, че страната се намира във финансова катастрофа. В същото време активите на централната банка в размер на 30.5 млрд. лв. никога не са били по-големи, а във фискалния резерв има достатъчно пари, за да осигурим предстоящите плащания по външния и вътрешния държавен дълг. Благодарение на консервативната си политика България пласира ДЦК със завидно ниска доходност – но внушенията за надвиснала финансова беда, обслужващи интереса на следващото правителство, не секват.

Единственото конкретно предложение от ГЕРБ – да се даде на общините възможност да повишават по свое усмотрение плоския данък от 10 на 12%, не е работещо. През 2015 г. предстоят местни избори и никоя партия, желаеща да бъде преизбрана, няма да се възползва от този източник за попълване на общинските каси. Ако мярката въобще бъде приета, тя ще заработи чак през 2017 г.

Доста по-различно е отношението на младите партии към предизборната стръв. Коалицията на „България без цензура” обеща да осигури 1 млн. нови работни места за срок от два мандата. Не е напълно невъзможно: има страни в света, постигнали подобен скок – но с политики, коренно различни от традиционното българско меню. Например с мита върху износа на суровини, с държавно насочване на банковия кредит, с активна и самостоятелна външнотърговска политика. България трудно може да си ги позволи в рамките на общия европейски пазар.

 

Конкретно ББЦ разчита да постигне индустриален взрив, като осигури (отново)  „по-добри условия за правене на бизнес”: може да си представим нещо от типа държавата да вдигне ръце и да остави бизнеса да работи на воля. Ако по този начин се създадат 1 млн. работни места, България ще направи пробив в икономическата теория и история. Все пак най-вероятно е ББЦ да не получи шанс да изпълнява обещанието си – също както Реформаторският блок да покаже колко сериозно иска да вдигне разходите за образование до 5% от БВП. Впрочем да не забравяме за нуждите на частните колежи.

 

Държавни пари за енергетика и банки

Единствената по-значима разлика в позициите на българските партии е относно енергетиката, но тя не е принципна, а касае различните геополитически интереси на Великите сили, към които те гравитират. Неизяснен остава само въпросът защо БСП, активен член на Партията на европейските социалисти, е загрижена за енергийните интереси на Русия – страна, управлявана от един меко казано консервативен режим. Иначе ситуацията е лаконично обобщена от Тома Белев във Фейсбук: „Южен поток е икономическа далавера с нисък екологичен риск, АЕЦ и фракинга са икономическа далавера с голям екологичен риск”.

Както се очакваше, въпросите кой (как, кога, къде и колко) избра „Уестингхаус” да строи Седми блок на АЕЦ „Козлодуй”, бяха заметени под килима. Този проект ще струва 10 или 15% от националния БВП, съответно може да увеличи с 50% държавния дълг, но явно проблемът е твърде сложен, за да се разисква преди избори. За сметка на това се нижат верижни протести пред сградата на енергийния регулатор срещу увеличението на тока с 10% – първо от „Атака”, после от БСП, за капак ще се включи и набиращият скорост „Патриотичен фронт”.

Предложените от новия състав на ДКЕВР цени ще натоварят домакинствата с допълнителна сума от порядъка на 250-300 млн. лв. годишно. Това, без съмнение, е бреме, но то бледнее пред размаха, с който БСП, ГЕРБ и партньори години наред одобряваха нови инвестиции в енергетиката. Без да вкарваме в сметката печално подранилата ВЕИ революция, само за яз. „Цанков камък” са хвърлени 700 млн. лв., а за АЕЦ „Белене” 1.5 млрд. лв. Това е десетократно повече от стойността на годишното увеличение, взето с решението на „правилния състав” на ДКЕВР. Тези пари в крайна сметка също ще се плащат от данъкоплатците, но, разбира се, вдигането цената на тока преди избори е много по-удобен повод за протест.

Летните трусове в банковата система дадоха удобен повод на партиите да отклонят вниманието от такива мъчни въпроси. Спестяванията на домакинствата стигнаха 39 млрд. лв. и съдбата им е въпрос, който при правилен начин на употреба ще осигури стотици хиляди гласове. Тук практиката е същата: говори се много, не се казва нищо конкретно. БСП отнесе основния негатив заради Корпоративна търговска банка, но това не попречи на Сергей Станишев да заяви, че партията му на два пъти е спасила страната от банкова криза.

Очевидно е, че и по тази тема социалистите са в отбранителен режим – докато Борисов, който преди да стъпи на предизборната финална права пророкуваше фалити и банкрути, е в настъпление. За начало той поиска оставката на управителя на БНБ Иван Искров, назначен през 2009 г. за втори мандат от самия него. За съжаление, с това конкретните предложения се изчерпаха. Останалото са приказки за наказване на виновници, за институционални гаранции и за спешно приемане на законодателни мерки, все още неясно какви.

Реформаторите, в чиито среди се очаква финансови експерти да не липсват, не можаха да извлекат пълния позитив от ситуацията, като предложат нови решения за справяне с банковите трудности. Те се обединиха около идеята да не се използват публични средства за спасяване на КТБ. Това ги открои сред другите партии, които с половин уста приемат възможността фискалните резерви да отидат за „оздравяване”, тоест за да не претърпят загуба най-богатите вложители. Но ако блокът наистина имаше експертен финансов потенциал, можеше да направи много, много повече.

 

Дефицит на избор – или избор на дефицит    

Направеният кратък преглед показва, че различията в икономическите позиции на българските партии, доколкото такива различия има, не са толкова от концептуален характер, колкото са свързани с частни интереси или с опит да се разграничат от политическите си противници. Едните ще откриват 250 хиляди работни места, другите направо милион… Вероятно партиите са си направили сметката, че българският избирател не бива да бъде плашен с радикални идеи за промяна. В същото време сплашването е главна стратегия на очаквания победител.

„Ако не гласувате за нас, ще стане страшно” – но какво точно ще се случи, не е ясно. Пък и защо да се споменава? Българите като цяло гласуват „против”, а не „за”. Но БСП става все по-слаба, а с нея и силата на антикомунистическия апел. Явно надеждата за икономически възход на България минава през партия или движение, което/които ще формулират нови послания „против”: против паричната рестрикция, против злоупотребите с публични средства в енергетиката, против ощетяващи страната ни международни схеми. Против вечната административна реформа, против вечното предоставяне на „по-добри условия за бизнеса”, против вечната толерантност към неизгодни концесии и съмнителни чужди инвеститори. Здравият разум говори, че политиките, към които всичките партии във властта се придържаха след 1997 г., няма да ни измъкнат от капана на ниските доходи.

 

Сп. ТЕМА, 25.09.2014

 

Коментари

коментара