Или защо се групираме около неодушевеното, но не се солидаризираме с нещастието на себеподобните
За какво протестираха българите в последните години? Против генно-модифицираните организми, които тровят почвата, срещу добива на шистов газ, който трови водата, срещу застрояването на защитени природни територии, в закрила на гората, пясъците, дори на отделни дървета, какъвто бе случаят с вековните буки и липи в София, застрашени от изсичане заради хипермаркет. Оказа се, че боровете на Витоша са в състояние да сплотят хората много повече, отколкото човешката неволя – протести на майки, пенсионери, работници от ВМЗ „Сопот“.
Отдавна ме мъчи това наблюдение – защо дюните са ни по-важни от проблемите на майките, например? И защо предпочитаме да се групираме около неодушевеното, отколкото да се солидаризираме с нещастието на себеподобните?
Последните бунтове срещу високите сметки на тока, водата и парното донякъде разсеяха това угнетяващо впечатление, макар да изглеждат продиктувани от по-скоро егоистични подбуди – да ти нямалят сметката, ако може, да се опрости методиката на грабежа, да ти върнат надвзетото и т.н. Всеки брани собствения си джоб от хищническия инстинкт на монополистите, но липсва разбирането, че солидарността трябва да се използва за нещо по-голямо – за принципна промяна на модела, натрапван ни през годините, че приватизацията е универсален лек и работи в обществен интерес. Макар и на битово-комунално ниво, тези протести са знак, че българите постепенно осъзнават необходимостта от възстановяване на солидарните връзки и преодоляват дистанцията помежду си.
„Нечовешкото“ в българските протести със сигурност има своите обяснения. Когато една вековна бука предизвиква повече вълнения, отколкото съсипването на вековната ни железница, значи нещо не е наред в обществото. Липсва някаква фундаментална мяра за значимостта на събитията. В първия случай ще пострада малка част от природата, но във втория хиляди хора ще останат на улицата, а стотици хиляди ще бъдат лишени от една значима обществена придобивка, каквато е сигурният ж.п. транспорт.
Съпоставката между различните по размер злини е условна, разбира се. Безспорно всяко безобразие заслужава своя протест. Засега обаче гражданите се групират по-лесно около най-голямото общо кратно, онова, което заличава идеологическите, материални и др. различия помежду им и което не провокира нуждата да се отъждествиш с другия.
Тази особеност на българските протести показва колко дълбоко е отчуждението помежду ни, колко травмирано от гражданските войни на прехода е българското общество. В продължение на 23 години патологично властолюбиви политици ни разделяха на „комунисти“ и „демократи“, „червени“ и „сини“, „селяни“ и „градски хора“, „елит“ и „маса“, „наши“ и „ваши“, „добри ченгета“ и „лоши ченгета“ и т.н., и т.н. Победилата доктрина на егоизма успя да превърне солидарността в мръсна дума. Всеки опит за общо действие бе приравняван с „ленински съботник“, наложи се разбирането, че всеки трябва да се оправя сам, да не разчита ни на държавна помощ, ни на съчувствие, да си пробива път с лакти и зъби напред в името на най-висшата „демократична“ ценност – успеха, и неговото единствено мерило – парите. Че да искаш равен старт и равен достъп, както повелява конституцията на републиката, е връщане към социализма и уравниловката.
Така постепенно тънките нишки, които свързват здравословно всяко общество, изтляха и хората загубиха желание, а с времето и способност да вършат нещо заедно, да се борят с общи усилия, да търсят заедно правата си, да се съпротивляват срещу несправедливостта. Раздробяването на социалистическото общество на съставните му егоисти бе съпроводено и с класово разделение, формирано по произвола на първоначалното натрупване на капитала. Към отчуждението се добави и пропастта на парите.
Конкуренцията на пазара на труда допринесе за алиенацията. Парадоксално, големите политически митинги от средата на 90-те, само задълбочиха проблема, тъй като бяха манифестация на омразата, а не на единението.
Както утопичните мечтатели не са си представяли, че комуната може да се превърне в опасен проблем, така и доктринерите на българската демокрация едва ли предполагат колко пагубно за една нация може да се окаже разкъсването на социалната тъкан. Свидетели сме на това как омърлушената и обезверена нация стимулира пороците на властта и разрушението. Протестът на младите от последните няколко години е опит да се спре низходящата спирала на обществената апатия и да се преодолее степента на отчуждение, отвъд която народът се превръща в население, а населението се саморазпуска. Засега онова, което ни сплотява, е „неодушевеното“, но не е изключено покрай общите каузи да се преоткрием.
