Ивайло Атанасов
За новия образователен министър, то се знае, всичко вече е казано, но не от всеки, така че ще чуваме името му още известно време, докато някое друго по-вълнуващо и актуално име не изплува от сенките, за да обсеби дискурса всецяло. Че това ще е именно име, е несъмнено, поради все още доминиращата у нас вяра в магическата сила на думите, сиреч силата на имената на нещата. Бегъл поглед върху публичното общуване, например онова, което се случва в медиите – включително в най-умните и красиви от тях – ще ни покаже, че те приличат на дописки на средновековен хронист, неизкушен в учението на номинализма, застъпващо предположението, че имената само служат да означават факти, събития или процеси, а не държат ключа към тяхната същност. Естествено, в средните векове това учение минава по-скоро за ерес, защото в началото бе словото, нещата са сътворени от речта, Христос мъмри ветровете и болестите и така нататък. Оттам и вярата, че ако знаем истинските имена на проблемите, можем по вълшебен начин да ги изкореним и да заживеем в един по-добър свят.
Очевидно в рамките на тази парадигма съдбата на едно средновековно кралство зависи преди всичко от това дали провидението ще изпрати добър или лош крал и тъкмо това вълнува хрониста, който и да можеше да чуе нещо за природата на феодализма и неговите алтернативи, би го сметнал ненужно дърдорене. Но тъй като ние живеем в модерна страна, не си говорим за добри и лоши монарси, а за добри и лоши олигарси, но не и за условията и процесите, които ги правят възможни или дори закономерни. Ето затова считам, че е по-уместно за разнообразие тук да подърдорим ненужно, отколкото да се фиксираме върху името на образователния министър, което сега изглежда най-важно, но опитът показва, че едва ли е.
Например, един ден никой не ще помни името на министъра, който изглеждаше толкова зает да се бори с източването на пари от подчинени на министерството структури, че не забеляза толкова голямо източване на пари, колкото да го събори от стола му. Или на онзи, който уж премести задължителна книга от 6-ти в 9-ти клас, за да могат учениците да я разберат по-добре, но пропусна факта, че мнозина не достигат до 9-ти клас, а за немалко от онези, които продължават до 12-ти, четенето, което е крайъгълният камък на всяко образование, остава сизифово усилие – ако четящият успее да отбута камъка до края на параграфа, той открива, че нищо не е разбрал и трябва да започне мъчението отначало. Поучително е да отбележим, че този министър беше уволнен заради името на книгата, а не заради неграмотността или някое подобно явление, на което не успя да противостои.
[slideshow_deploy id=’4881′]
Но да се върнем към ненужното дърдорене. За съжаление, добър пример за такова беше един разговор, който имах с представител (не помня името) на управляващата коалиция, която и тогава беше също така неопределена, както и сега. Представителят обяви нова ера за българското образование, която произтичала от магическите думи, които щели да бъдат вписани в новия закон. И наистина, много думи и изрази бяха сменени с по-модерни и вероятно по-точни (като приобщаване и дуалност), а това неминуемо, твърдеше той, би следвало да доведе до революционни промени в образованието. След като възразих и обясних защо това просто няма как да бъде вярно, трябваше да призная, че съм напълно сразен, когато партиецът поучително възрази, че „не могат да се правят революции в образованието“.
Да вземем най-значителната промяна в закона, която наистина изглежда революционна. Достатъчно е само да забравим имената на министрите и да се насочим към тенденцията в политиката на държавата от последните години, за да видим, че не става дума за революция, а за закономерност. Любопитно е, че тенденцията изглежда не се влияе особено от изборите, вероятно понеже все повече гласуваме за имена.
Промяната, за която става дума, е нововъведеното финансиране на частни училища и закономерния процес на създаването на система на две скорости в образованието, който върви от петнайсетина години покрай имената на сменящите се министри и управляващи партии и коалиции. Вече имаме наченките на такава система, доколкото доплащането за материали, учебници, частни уроци и допълнителни учебни дейности са станали нещо банално. Онези, които не могат да доплащат, отпадат от иначе безплатната ни образователна система (такова ѝ е името, ако можем да вярваме на Конституцията) или просто остават полуграмотни. Новият закон само насърчава тази тенденция, канейки и търговски фирми, управляващи училища, да получават субсидия, като им оставя достатъчно свобода да събират доплащания от домакинствата.
Условието тези доплащания да не са за същото, за което държавата вече е платила, може да се заобиколи лесно, като с магическа пръчица. Просто… измислете нови имена на таксите. Ако не се сещате как, почерпете опит от здравеопазването и други бивши обществени системи като водо- и електроснабдяването. Друго условие задължава училищата да приемат определен процент ученици, освободени от такси. Можем да се обзаложим, че това изискване или ще отпадне, или процентът ще бъде снижен до пренебрежителни нива. Защо онези, които си доплащат, да поемат цената и за онези, за които само държавата плаща?*
Така стъпка по стъпка, вероятно след още много министри, но не много време ще имаме завършена система на две скорости – една прилична приватизирана и субсидирана система за малцинството, което може да доплаща, и старата още по-затънала и още по-недофинансирана обществена система за мнозинството от гражданите, които вече си имат достатъчно сметки и регресивни данъци. Провежданата политика в последните години постоянно ни изправя пред един и същ въпрос, задаван все по-силно от всеки следващ управник – готови ли сме да приемем такава политика или ще сменим нещо повече от името на министъра.
*Такава е търговската логика, която вече беше изложена в публичното пространство от представители на частни училища. Другаде обясних как финансирането на частни училища може да добие смисъл, ако те не са търговски дружества и не събират допълнителни такси – „Да финансираме частните училища, но“