Европейците днес са приклещени между неработещ и недемократичен ЕС и неработещи и недемократични национални държави. В момент, в който Янис Варуфакис се подготвя да стартира ново движение за демократизация на ЕС, какъв е пътят за излизане от тази безизходица?

 

eu

Лоренцо Марсили, www.opendemocracy.net

Превод: Георги Христов

 

Няма нужда да вярвате – като Джордж Сорос – че ЕС е на ръба на колапса, за да виждате, че е на ръба на неадекватността. И скоро ще се превърне в неработещ общ пазар, чиито граждани странят от него и който насажда напрежение и противопоставяне между държавите и хората.

Няма План А за Европа. Леки размествания на статуквото – инвестиционният план на Юнкер, гаранцията за младежта, допълнителна фискална свобода от няколко процентни пункта или банков съюз, който вече изостава от хода на времето – не са способни да дадат сериозно решение на историческите предизвикателства, които чукат на нашата врата ежедневно.

 

Няма План А за Европа

Редовно се оповестяват гръмки планове за по-голяма интеграция на отделните части на Европа. Има известни основания да подхождаме към такива планове с недоверие. Всяко засилване на интеграцията всъщност рискува да засили недемократичната същност на един съюз, изграден върху финансови правила и лишен от демократична отчетност.

В същото време няма и жизнеспособен План Б. Няма възможност  за политическа еманципация чрез повече или по-малко хармонично напускане на Европейския съюз. Сирените на национализма – били те отдясно или отляво – пеят песента на нищетата и безправието.

Суверенитетът принадлежи на хората, не на държавите или институциите. Това се забравя твърде често. Народният суверенитет няма да бъде възстановен чрез създаването на микронации, които се барикадират и се държат враждебно с потоците от хора и капитали, докато в крайна сметка са зависими от благоволението на решения, взети другаде. Няма връщане към златната ера на споразумението Бретън Уудс, когато финансовият капитал можеше да бъде затворен в рамките на националните граници в името на едно еманципиращо виждане за „капитализъм в една държава“. Днес националните граници ограничават само бежанците, бягащи от война. Виждането, че възстановяването им е единствено и достатъчно решение, дава козове право в ръцете на крайнодясното.

Последните години белязаха повратна точка във виждането за света след 1989 г., което досега се характеризира с разговори за края на историята и трети път на неконфликтно управление. Това е видно от завръщането на политическата реторика, която дръзва да постави под въпрос основите на нашата икономическа и демократична система – от Сандърс до Корбин през Испания и Португалия. Но в същото време – и то съвсем не така обещаващо – е също толкова видно и във възхода новото крайнодясно в Унгария, Хърватия, Полша и Франция.

Едно нещо е сигурно. Времето на статуквото изтича. Това означава да изоставим унинието и меланхолията и да изградим отново амбицията за цялостна промяна – на всички нива.

 

Техните атаки към ЕС… имат повече общо с оправдание на собствения им политически неуспех или с откриване на нови пътища пред техните държави?

Трябва да спрем да описваме ЕС като всемогъщо чудовище, което спъва всяка промяна на национално ниво.  Тази реторика е грешна и е от полза само на поддръжниците на статуквото. Това, което ни липсва, е способността да изразим и разпространим нова визия за всички тези политики, чрез които националният суверенитет има смисъл. Амбициозни планове за преразпределение на доходите, битка с приватизациите и защита на общите блага, справедлива интеграция на мигрантите, данъчна справедливост, равнопоставен и безплатен достъп до обучение за всички и пр. В този смисъл кампанията на Бърни Сандърс е вдъхновяваща.

Неуспехът да се реализират прогресивни национални политики не се дължи на ЕС. Той е поради неспособността на прогресивната общност да спечели общественото съгласие. Аз се отнасям с голяма симпатия към старите леви лидери. Но често ми се струва, че атаките на някои от тях към ЕС имат повече общо с оправданието на собствения им политически неуспех на национално ниво, отколкото с  отварянето на ново поле за действие за техните държави.

На европейско ниво амбиция означава връщане на Европа към такова състояние, при което отново да получим властта да определяме решения, които са невъзможни на национално ниво. Не защото ЕС пречи на това, а защото по определени въпроси по-малките страни вече нямат влияние.

 

Отвъд стерилните аргументи за ползите от независима национална държава или обединена Европа… ние трябва да говорим за това как да се организираме, че да трансформираме и двете.

Европа е единственото пространство, което е достатъчно голямо, за да може да обуздае управлението на финансовия капитал, като със сила се намеси при скандалната ситуация, при която 62 души контролират половината богатство на света. Европа е единственото място, където ще е възможно да бъдат освободени Джулиан Асандж и Едуард Сноудън и да се изгради нова технологична инфраструктура без наблюдение. Където едно ново, екологично разбиране за развитие може да бъде създадено и предложено на останалата част от света чрез търговски договори, базирани на климатична справедливост, а не на надпревара към дъното. Или, отново, където може да създадем многополюсна алтернатива на милитаризма на САЩ и надигащите се национализми – често на етническа основа – при много от новопоявяващите се сили.

Това е способността да решим чрез политическа борба как да се справим със системните и исторически въпроси. Като тези, с които наистина трябва да се занимава народният суверенитет.

До този момент европейските партии не успяват да посочат и организират убедителен път за излизане от множеството кризи. Националните партии са се скрили зад непроизносими акроними на европейско ниво, които представляват различни групи под една шапка. Там те поотделно запазват крехката си автономия и колективно запазват трагичното си безсилие.

Истинска политическа сила на много нива – не задължително политическа партия в класическия смисъл на думата – е необходима отдавна. Транснационална координация, обединяваща множеството национални сили в лицето на един разпознаваем политически играч на европейската сцена, способен да се организира и да води кампания по всички тези въпроси, които изискват действие на европейско ниво.

Ние имаме пример за тази многостепенна динамика – макар и ограничена на национално ниво – в Испания. Където открито каталунска сила като листата, водена от Ада Колау, участва на държавно ниво, в политически проект, който може да действа като национален политически субект сам по себе си.

Възстановяването на енергията за промяна в крайна сметка означава възстановяване на амбицията и осъвременяване на политиката. Отвъд стерилните спорове за ползите от независима национална държава или обединена Европа, това, за което наистина трябва да говорим, е как да се организираме така, че да трансформираме и двете.

 

 

Коментари

коментара