Макар трагично унищожен от възхода на фашизма, общинският проект е пример за социалистическа организация и укрепване на позициите на работниците
За авторите: Вероника Дума е историк и изследовател в катедрата по история в Университета на Виена. Хана Лихтенбергер е политолог и историк в катедрата по политически науки в Университета на Виена.
Карл Маркс – Хоф (Дворът на Карл Маркс) във Виена – известен общински жилищен комплекс
Когато става дума за прогресивно градско планиране и общинско управление, „Червената Виена“ (1919–1934) остава общоприета база за сравнение. Най-известен със своите жилищни програми, този радикален общински проект е свързан и с комплексни социални подобрения, които обхващат здравеопазването, образованието, детската грижа и културната реформа.
Червената Виена представлява исторически специфичен социално-демократичен отговор на социалните и политическите въпроси, които са в сила и днес: разпределение на богатството, достъп до инфраструктура и реорганизация на репродуктивния труд. На фона на съвременните предизвикателства към левите градски политики – борбата за правото на жилище, за публични инвестиции и срещу надигащата се десница – трябва да погледнем назад към този широкообхватен проект между двете войни, за да нахвърлим възможностите и ограниченията на прогресивните урбанистични политики в рамките на една консервативна държава.
Социална база на Червената Виена
Други европейски градове също приемат социално ориентирани, модерни жилищни проекти за своята градска работническа класа: както Франкфурт на Майн („Новият Франкфурт“), така и Цюрих („Червеният Цюрих“) инициираха програми до голяма степен подобни на виенската в навечерието на Първата световна война, но никоя от тях не е толкова обширна и амбициозна.
Комбинацията на мощни социални движения във Виена в края и непосредствено след Първата световна война създаде необходимите условия за проекта. Силни работнически и феминистки движения, както и съвети за самоуправление се появиха поради масовия глад, безработица и бездомничеството, които характеризираха следвоенните години. Те кулминираха във вълна от демонстрации и стачки към края на войната. Из цяла Виена работниците и жителите организираха съвети по модела на руската революция и републиканските съвети в Германия и Унгария.
След рухването на австро-унгарската монархия се отвори пространство за социална трансформация. През ноември 1918 г. новосъздадената Австрийска република разшири правото на вот както за мъжете, така и за жените. Това позволи на социалдемократическата работническа партия (SDAPÖ) да спечели мнозинството от гласовете на първите избори. Коалиционното правителство, състоящо се от социалдемократи и Християнсоциалната партия (CS), което управляваше до 1920 г., въведе серия от прогресивни реформи, които незабавно подобриха условията за живот на работниците, като например осемчасовият работен ден, платеният отпуск, Законът за работническите съвети, създаването на Камара по труда и законодателство за контрол на наемите.
Във Виена социалдемократите редовно печелеха абсолютно мнозинство в изборите за градски съвет, което показа, че както градската работническа класа, така и големите сегменти от нововъзникващата професионална класа на „белите якички“ гравитираха около партията.
Но предизвикателствата да се управлява социалистически град в консервативна държава скоро станаха очевидни. Администрацията на града следваше един политически проект, който вървеше против целите на федералното правителство и дори контрастираше с поведението на по-реформисткото крило на Социалдемократическата партия.
От началото на 20-те години балансът на силите започна да се измества срещу интересите на работническите и женските движения. Призивите за елиминиране на „революционния боклук“ в публичните дебати ставаха все по-гръмки. След падането на първата управляваща коалиция през 1920 г. SDAPÖ никога повече нямаше да участва в национално правителство на Първата република.
Междувременно, подобно на Германия, инфлацията, предизвикана от войната, обхвана цялата страна. Колапсът на валутата спря едва когато Лигата на нациите обеща да гарантира чуждестранните кредити. Правителството планираше да балансира националния бюджет чрез повишаване на приходите и съкращаване на разходите – една позната формула, която, както винаги, беше провеждана за сметка на огромното мнозинство.
Червеното градско обновяване
Във Виена SDAPÖ се фокусира върху общинските проекти. Както смятаха в партията, едно цялостно реконструиране във всички сфери на живота ще произведе „новия човек“, подготвен за идващото социалистическо общество. Идеологическите основи за този подход идваха от австро-марксизма – една идеология, разположена някъде между реформите и революцията, която искаше да реализира социализма чрез изборните урни. Съответната политическа стратегия акцентираше върху изграждане на хегемония в пределите на града.
Общинската администрация на Виена се намеси в следвоенната икономическа криза с мощни инвестиции и инфраструктурна програма. Не беше изненадващо, че тя незабавно беше подложена на критика от буржоазните и десните сили. Опозицията срещу политиките на Червената Виена обедини федералното правителство, основните промишлени и банкови асоциации, големия капитал, църквата, фашистките и паравоенните организации срещу града.
Въпреки външната и вътрешната съпротива, градският съвет използва широка, основана на данъците програма за преразпределяне на богатството, за да плати за програмите. Това стана възможно едва след 1922 г., когато Виена стана федерална провинция и така придоби мащабна автономия по отношение на данъчната политика. Данъкът Брайтнер, наречен на името на финансовия канцлер, събираше пари от луксозните стоки и потребление, таксиметровите коли, конните надбягвания и домашната прислуга. Един прогресивен данък върху жилищата, който беше насочен до голяма степен към вилите и частните домове и игнорираше повечето апартаменти на работническата класа, също подкрепи проекта.
Съветът създаде всеобхватна програма за икономическо стимулиране, включваща масови инвестиции в инфраструктура и създаване на работни места и като вълна за смяна на собствеността в полза на общината и държавата помeте производствения сектор. Администрацията се фокусира върху сфери, които днес бихме описали като “социални грижи” – болнична грижа, медицинско обслужване, образование и т.н. – и ги снабди с по-добра инфраструктура и значително увеличени ресурси.
Последва масова експанзия на детски заведения и младежки центрове, модерни старчески домове и общо подобрение на медицинското обслужване. Администрацията даде тласък на педагогическите реформи и увеличи възможностите за непрекъснато образование. Бяха открити безброй нови библиотеки, често в рамките на публичните жилищни проекти, които бързо се разпространиха из целия град. Програма за публично субсидирани културни асоциации и клубове даде достъп на повече хора до културно образование. Обединени тези проекти представляваха обширна план за образователна реформа и модернизация. Същевременно новите мостове, улици, паркове и алеи дадоха тласък на архитектурното преустройство на града.
Подслонът престава да бъде стока
През 19-ти век Виена, като столица на Австро-Унгария и дом на Хабсбургската монархия, се превърна в мегаполис с над 2 млн. жители. През 1910 г. тя се нареди на пето място по големина в света след Лондон, Ню Йорк, Париж и Чикаго. Мигрантската работна ръка от различни части на империята позволи разширяването на индустриалния център на града.
Голяма част от населението живееше в остарели пренаселени жилищни сгради без подходящо осветление и вентилация. По няколко поколения се тъпчеха в надценени апартаменти под наем в блокове в пролетарските предградия на града. Наемите скочиха и много квартиранти наемаха само едно легло между смените в завода. Туберкулозата и рахитът – типичните заболявания на виенската работническа класа – се разпространиха из по-бедните квартали.
Страшната жилищна криза след войната подтикна правителството да организира спешно жилищното настаняване, понякога чрез експроприиране на свободни жилища. То се противопостави на спекулата с недвижими имоти и успешно закупуваше още и още имоти, така че през 1924 г. правителството на Виена беше единственият по-едър собственик на недвижими имоти в града. В периода 1923-1934 г. то построи над 60 000 нови апартамента, което послужи също и за създаване на работни места. Освен това администрацията подкрепи и движението за заселване, в което бездомните ветерани от войната и други бедстващи хора изземаха неизползваната земя и строяха къщи върху нея.
Апартаментните комплекси станаха предпочитаният стил на строителство, предизвиквайки гнева на елитите, които заклеймиха количеството пари, изразходвани за „червени крепости“ – етикет, който навеждаше на подозрението, че те могат един ден да изпълняват военни функции. Когато започна строителството на Карл Маркс Хоф, огромен жилищен комплекс с около 1 400 жилища, много критици твърдяха, че той е конструктивно несигурен. Когато прочутият Амалиенбад (обществен плувен комплекс в работническия квартал) беше открит, буржоазната преса се тревожеше, че пролетариатът ще открадне красивата декорация.
Тези жилищни комплекси обикновено бяха многоетажни блокове с апартаменти, със зелени вътрешни дворове, които осигуряваха на живеещите естествена светлина и укрепваха връзките и солидарността в общността. Градът свърза тези блокове с локалната инфраструктура, като потребителски кооперации и училища, правейки ежедневието на жителите по-лесно чрез съкращаване на времето за пътуване и пазаруване.
Самите апартаменти обикновено бяха от около 38 до около 46 кв.м. и се състояха от отворена кухня, една стая и понякога допълнителен килер. Всички имаха течаща вода и тоалетни.
Архитектите интегрираха исканията на феминисткото и работническото движение в строителните планове и дискусиите около рационализирането и централизирането на домашната икономика се отразиха върху строителството на кухните, детските заведения, пералните и Einküchenhaus – серия от апартаменти, които се обслужват от една централна кухня. Проектантите целяха държавата да поеме традиционните женски задачи в домакинството и да облекчи жените работнички, които вече бяха подложени на тройно натоварване от наемен труд, къщна работа и отглеждане на деца.
Нито комплексите, нито различните компании и служби, създадени да ги поддържат, бяха предназначени да получават печалба. Градската администрация продължаваше да управлява обществените услуги като газ, вода, електроцентрали и обществен транспорт и беше принудена да поеме частната индустрия, включително събирането на отпадъците и каналите.
Наемите бяха пресметнати така, че да покриват оперативните разходи и нищо повече. През 1926 г. те достигнаха средна стойност около 4 процента от месечната работническа заплата. Отпускането на апартаментите беше провеждано по точкова система. Успоредно с потребността, актуалната за момента жилищна ситуация, статус на заетостта и увреждания по време на войната, градът даваше предимство на заявители родени във Виена, което носеше четири пъти повече точки отколкото австрийското гражданство. Това показва ангажимента на града да помогне на всеки, който живее в града, да остане в него.
Независимо от това с избухването на световната икономическа криза през 1929 г. Червената Виена беше подложена на все по-голям натиск, както икономически, така и политически.
Социалистически град в консервативна държава
Първата австрийска република отговори на икономическата криза прокарвайки политика на остеритет. Запазването на страната от кризата изискваше взимане на заеми от Лигата на нациите, които се получаваха, разбира се, при строги условия. Финансовите представители на Лигата на нациите заминаха за Австрия и разработиха една „програма за преструктуриране“, която призоваваше за демонтиране на социалната инфраструктура, съкращаване на работни места и рязко съкращаване правата на работниците. Тези политики обикновено бяха прокарвани чрез спешни постановления, за да се избегне намесата на парламента и другите демократични механизми за взимане на решения.
По това време пресата на работническото движение зададе на своите читатели един въпрос, който звучи зловещо познато повече от 80 години по-късно: „Кой ще плати за кризата?“
Кризата! Хората от бизнеса искат данъчни облекчения, собствениците на заводи призовават за премахване на „социалното бреме“… Но не се ли усеща кризата най-напред и преди всичко от тези, за които никой не говори – от работниците и държавните служители? Сега повече от всякога! Защото това, което искат да орежат, са техните надници, тяхното обществено осигуряване, те са, които трябва да плащат повече данъци, така че прякото данъчно облагане за бизнеса да бъде премахнато… Във времена на криза се предполага, че всеки ще бъде защитен. Само работещите хора, и по-специално жените и младежите, все още са принудени да плащат.
Правителството и финансовата комисия на Лигата на нациите не криеха факта, че гледат на демокрацията като на разрушителен фактор и вероятна заплаха за успеха на програмата. Така че те създадоха по-авторитарни структури, като ги обосноваха с тежката икономическа ситуация в страната. SDAPÖ критикуваше политиките на остеритет, но въпреки това ги толерираше на федерално ниво, поне в отделни случаи. Унищожаването на Червената Виена много прилича на авторитарните неолиберални мерки, които бяха въведени в навечерието на последната криза. В същото време то подчертава ограничената власт, която има общинското управление, когато се сблъска с външно наложени тавани на дълга.
По време на кризата буржоазно-консервативното австрийско федерално правителство увеличи натиска върху администрацията на Виена да съкрати разходите и да повиши приходите. Въпреки че остеритетът беше наложен на федерално ниво, градът се опитваше да продължава своята програма за инвестиции, особено по отношение на строителството на апартаменти, макар и вече в по-малък мащаб. Сесиите на градския съвет бяха провеждани „под знака на пестеливостта“.
През февруари 1934 г. австрофашисткото правителство отстрани администрацията на Виена в хода на военното изкормване на работническото движение като цяло и назначи комисари да управляват града[i]. Една от първите мерки на преходното правителство бе да демонтира прогресивната данъчна система. Преразпределението на богатството от върха към дъното се преобърна, проектите за обществено строителство бяха в голяма степен изоставени, наемите се повишиха, социалното осигуряване и инфраструктура бяха демонтирани.
Забравената история, забравените уроци
Преосмислянето на Червената Виена би позволяло на съвременната левица да се опре на този опит и стратегии. Макар че днешната левица има много по-различен характер и съществува в много по-различни политически условия, градските борби продължават. Движението против насилственото изселване (което включва жителите на обществени жилища) и исканията за продуктивно използване на свободните места за новодошлите, например бежанците, мобилизират левицата из цяла Европа. Червената Виена показва, че мащабните и трансформационни идеи могат да се осъществят, макар и в специфична ситуация, при която масивен натиск отдолу беше мотор на реформите.
Днес във Виена се чувства процесът на обуржоазяване, наемите растат. Но градът все още има относително висок бюджет за публични жилища, в сравнение с тези в други европейски градове. От изключителна важност за проекта между двете световни войни беше политическата сила, подкрепена от различни обществени групи. Те откриха възможности за по-нататъшни промени и трансформации.
Но австрийското ляво изостави тази стратегия. Социалистът, активист и социолог Кати Лихтер, убита по-късно от нацистите, заявява, че левицата е загубила „своята вяра в творческата сила на движението на труда, както и самочувствието, самоувереността си в собствената си способност да работи и оформя обществото“.
Трябва да си припомним и почувстваме тези уроци, независимо дали празнуваме или защитаваме реалните постижения на социалистическото управление във Виена.
[i] Главен икономически съветник на австрофашисткия диктатор Енгелберт Долфус е бил Лудвиг фон Мизес. Днес името му е известно благодарение на американския Институт фон Мизес, основан през 1982 г., 9 години след смъртта му.
Източник: Jacobin
Превод със съкращения: Мария Рускова
