Ако протестирате срещу посегателствата на олигархията срещу демокрацията и видите младежи около вас да се разхождат с лозунг „Свобода или СССР”, имайте предвид – най-вероятно става дума за провокация.
Ефектът от нея може да се потърси най-малко в три посоки:
1. Разговорът за случващото се в България преминава в състояние, в което не може да се води с рационални аргументи. Дори и да сте най-нормалния гражданин на света, рискувате да останете неразбран, когато споменете факта, че Съюзът на съветските социалистически републики е държава, която не съществува от 22 години. Гарантираният финал на разговора е чувството, че си в лудница. Такава, на каквато прилича цялата ни държава. Появяват се звезди посред бял ден и фокусът на протеста окончателно е загубен.
2. Първосигналният антикомунизъм и русофобство отблъскват от протестите значителни брой потенциални участници. Това осигурява подкрепа на тезата, че става дума главно за недоволство на партии, които нямат свои представители в новия парламент. И чийто основен електорат е заключен между столичните булеварди „Васил Левски”, „Патриарх Евтимий”, „Скобелев” и „Сливница“. Слушайте какво казва новият председател на ДСБ – „Носталгията е изчерпана като основа на новото дясно обединение”. Явно Радан Кънев се опитва да си научи урока от изборите.
3. Тъкмо този първосигнален антикомунизъм е неоценима услуга за участниците в аферата „ДАНС“. Той сплотява твърдите избиратели на БСП и удобно им помага да забравят да потърсят отговорност от Станишев за назначението на Делян Пеевски. А също и да пребивават в амнезия по въпроса – заради какво точно започнаха протестите. Същата втвърдяваща функция, но с приложение върху електората на ДПС, имат и познатите от стадиона крясъци „Турци сте!”.
С носителите на този плакат списъкът с провокаторите не се изчерпва. Друг провокатор се разхожда с полицейска палка на жълтите павета и с пистолет в парламента, въпреки че дори не е ходил в казармата. Не забравяйте – преди да бъде националист и всякакъв друг „…ист“, Волен Сидеров е преди всичко отличен артист. Безплатни представления не изнася. Професионализмът му не изключва да играе едновременно две роли: На този, който осигурява кворум, за да може да парламентът да заседава. И на онзи, който окончателно ще орезили мнозинството, вбесявайки все повече хора, така че в крайна сметка да съборят този парламент. Ако искаш да съсипеш една идея – дай я на Волен да я развее. Това го знае всеки олигарх.
За съжаление, този провокатор е неуловим за органите на реда и закона, тъй като все още се ползва с имунитет. В други случаи полицията реагира адекватно, извеждайки подозрителни момчета от шествията. Питам се – ако униформените действаха толкова решително в рамките на правомощията си и през зимата, когато нечия невидима ръка активира футболните агитки, дали тогавашните протести нямаше да доведат до нещо по-смислено и полезно от падане на правителството? И дали в крайна сметка имаше шанс да не се окажем в безизходицата, в която сега се намираме?
Провокаторът няма точно определен цвят. Както и свестните хора, както и боклуците.
В кабинета „Орешарски“ има министри и висши функционери, произлeзли от поне 8 партии, 7 от които се определят като твърдо десни. В парламентарното мнозинство, което излъчи правителството, личат имена като Христо Бисеров, Йордан Цонев, Камен Костадинов, Румен Йончев и др. – организатори, участници и лица на протестите от 1997-а, когато тълпата пак скандираше „Червени боклуци”. Това не означава, че и днес ОДС са на власт. Но не означава също така, че за всичко са виновни „червените боклуци”.
Днес хора се мразят, както не са се мразили от десетилетия. Въпреки че никога не са имали по-общ интерес – да запазят демокрацията, която се опитаха да им откраднат под носа все едно, че е скрап от завод, наследен от „тоталитаризма”. Демокрация е тогава, когато решенията се взимат в легитимните органи. Но когато и направените предложения са легитимни и е ясно кой носи отговорност за тях. Отговорността не се поема само с извинения.
С нажежаването на страстите явно се търси решителната провокация, от която да произтекат радикални решения. И цялата памет да остане за този момент, а не за онзи, в който направиха най-голямата провокация – назначаването на един незнайно как забогатял човек за отговорник по националната сигурност.
Забележката ми е по т. 1 за разговора за случващото се в България, защото всъшност разговор няма.
Едно от значенията на думата разговор, което би трябвало да е приложимо в случая, е „обмен на мнения“.
Клишетата не са мнения, а за обмен и дума не може да става.
Вижте само безумната и мълчалива сплотеност на БСП, например. Къде виждате мнения, дискусия…?