Монументът – острие на прогреса ще бъде заменен с „Лего“
Владимир Николов
Налага се да влизаме в доста нелепи спорове за Паметника „1300 години България“ с хора, които нямат и не искат да имат сериозно отношение към изкуството или поне някакъв минимален естетически вкус. Основният аргумент за този „гаден комунистически паметник“ (то е повече от паметник, разбира се) на недорасли изкуствоведи е неговата грозота. Ясно е, че за такива хора истинско изкуство е само онова което спазва идеална симетрия и не е нужен никакъв контекст за да бъде разбрано.
Само че ако това беше голямата цел на изкуството, то тя щеше да бъде изпълнена още в зрелия Ренесанс, когато точното съотношение в пропорциите на обекта е била вече постигната. Точно тогава обаче големи творци като Микеланджело разбират, че гонитбата на чистото съотношение и пространствена хармония е на път да се превърне в самоцел, защото не може до безкрайност да рисуваш или скулптираш във все по-хармонична пропорцоналност, нали така?! И към онзи момент е направен пробив – онези издължени и почти откъснати от земното скулптури, които за случайния зрител може да изглеждат грозни заради тяхната неестественост. Това е маниеризмът – продължението, но и отрицанието на ренесанса.
Всяка школа и течение стига до този момент, когато е нужно да бъдат преодолени и средствата за това се пораждат в творчески ентусиазъм като вътрешен отговор на пресъхналата в пясъците на идейната безпомощност. Така романтизмът е преодолян от импресионизма, а трите лъча на модернистичното изкуство – сюрреализъм, експресионизъм и кубизъм буквално изкормват всички дотогавашни господстващи, но изгубили своята виталност художествени представи. И във всеки момент съвременниците регистрират тези прозорци на прогреса като нещо „извратено“ без да съзнават, че именно то е нещото, което маркира подема и прави качествената разлика между „преди“ и „след“. То е деформацията, без която не би могло колективните еволюционни натрупвания да се трансформират в революциони изменения. Такава е диалектиката на изкуството. ГРОЗОТАТА Е ОСТРИЕТО НА ПРОГРЕСА.
Идентична е и ситуацията с Паметника 1300. Той е чудовищен, дори уродлив за безтегловните антикомунисти, които не разбират законите на човешкото развитие. Но именно тази чудовищност, тази драстичност е показателна колко смели и освободени са били творците в България до 1989 г. Днес ние виждаме, че уж свободните ни творци не могат да измислят нещо повече от фигурки и инсталации, които се конкурират с коледната украса на публичното пространство, а начинът на тяхното поръчване и селектиране изумително наподобява действията на старателна домакиня в опита й да намери подходящи плочки за баня.
Снимка: фейсбук събитие „Протест за запазване на Паметника 1300 години България“
Това не е само защита на миналото. С премахването на паметник като „1300“, както и подготовката за същото за Бузлуджа, варварите не просто заличават миналото, а ни лишават от бъдещето. Защото тези архитектурни постижения изразяват самото бъдеще. Те с това са силни. Те не отдават почит в надгробния смисъл на думата, не празнуват нещо мъртво, а представляват късчето гранит от бъдещето, формата и съдържанието на светът „Утре“. Да, премахването на този комплекс е идеологическо действие, но за нас е важно да покажем, че това идеологическо действие е естетическа катастрофа – да докажем, че носителите на класовата доминация са по закономерност и художествено неграмотни. Защото няма как да си политически ретрограден и да не си и ретрограден в разбиранията си за „красиво“ и „грозно“. Не е достатъчно да кажем – вие сте лоши. Трябва да покажем, че техният светоглед е етически и естетически фалит.
Не очакваме самораслите антикомунистически „изкуствоведи“ да ни разберат. Те отдавна са си изградили рефлекс срещу смисления дискурс – нещо като алтернативен инстинкт за оцеляване. Иначе не може да се отрече „богатото” въображение отговорните фактори, грижещи се за градската среда – на мястото на „1300 години България“ ще засадят я тревичка, я ще сложат някое фонтанче наподобяващо току-що скроено „Лего“, я някое казино ще израсне…
