Две години каторга за „Пуси Райът“ са много. Несъразмерна е обаче и масовата подкрепа за пънкарките. С типичната за интернет скорост и липса на трезва преценка трите момичета придобиха статут на мъченици. Фейсбук лее съжаление. Украинките ФЕМЕН, които упорито продължават да бъркат бунта с ексхибиционизма, се съблякоха и събориха кръст в тяхна чест. Хакери отмъстиха на сайта на съда с клип на Азис. А паметникът на Съветската армия осъмна с пуси шапки.
Русия обаче е ужасно симпатична страна – най-вече заради това, че рядко се впечатлява от чуждото мнение. Мадона, Стинг, Пол Маккартни – западните идоли се изредиха в основното западно упражнение:
да подкрепят всяка наченка на опозиция на Изток
дори да се изразява в три малки сладки и объркани пусенца. Ако действието се развиваше тук, щяхме да кимаме бодро и одобрително към западните герои. Чуждите великани мислят така: а как е приятно, даже ласкателно, да мислиш и ти, клетият български гражданин, като Пол Маккартни. Това се помни за цял живот. Живях зле, обичах малко, трудих се рядко – но пък на 15.08.2012 г. бях на едно мнение с Пол Маккартни !
На Русия обаче не й пука от чуждите великани и затова е за обичане. Хулиганки, осквернителки, съд и затвор. Толкова за „Пуси Райът“. Не е „пънк“ Русия, не е „куул“. Но освен че е „недемократична“, пробвайте още една трактовка на присъдата: може би просто в Русия има свещени неща, с които човек трябва да е внимателен. Църква, Бог, вяра – там не се пипа. Там не се влиза с крясъци. Ако не разбирате, дали сме ви автор като Достоевски, той ще ви обясни. Но докато разберете, бъдете внимателни.
Човек трябва да е внимателен и с употребата на думите. Ако проследите реториката, с която хората декларират подкрепата си за
„Пуси Райът“, ще срещнете следните красавици: „свобода на словото“, „политзатворници“, „модерно изкуство“. Чакайте малко. Някой да обясни сложната взаимовръзка между „свобода на словото“ и
пъхане на замразени пилета по вагините
понеже братските пънкарки това правят и го има в You tube. Освен това нека всички защитници на бунтарките да си пуснат въпросната „пънк молитва“ и да я изслушат няколко пъти подред. Популярният слоган, че пънкът няма да умре се проваля с гръм и трясък – по-умрял пънк от пънка на „Пуси Райът“ се чува рядко. В крайна сметка, като откровени и издъхнали атеисти трудно можем да разберем цялата работа с обидата към Бог, но поне трябва да проявим сетива за това, че музиката на пуситата е обида за добрия вкус. И стигнахме до последното: „арт провокация“. Шубе ме е, когато чуя, че нещо е арт провокация. Ходих на арт провокация, дето един актьор ни вкара десетина души в едно подземие и в продължение на половин час муча. Поглежда те в очите, хваща те за ръката и мучи. Но това е нищо. Казаха ми, че когато бил в настроение, заставал в центъра и акал. Оттогава ценя Чехов. Сюжет, драма, обрати, чувства. Красиво и консервативно.
Шокът е за аматьори
Затова в духа на пънк молитвата да се помолим на Богородица да прави с Путин каквото ще – но да прогони и всяка малка пикла с кофти глас и разстроена китара, която търси бърза слава и дори я получава, понеже има медии и Фейсбук, а няма Сибир. Не пускайте тези момичета в храма на бунтарите. Твърде пуси са за там.
Русия никога не е била симпатична държава, дори страна, макар в нея винаги да е имало отделни симпатични хора. Пуси Райът съвсем не бяха за наказание. Нито има някакво значение как звучат като музиканти. За уважение е смелостта им да покажат открито презрението си към лицемерието на руската държавна политика и религията. Същото е валидно и за останалия свят.