Владимир Николов
Хубаво е, че някой в България се е сетил да анализира живота през киното. Киното си остава най-автентичният документ за историята на ХХ век. От всички изкуства киното е в най-пряка връзка с действителността и от „диалога” между двете се пораждат мощни движения от интелектуално, философско и разбира се политическо естество.
Статията на Веселина Седларска в Клуб „Z” „Голямото изплискване” противопоставя „Басейнът” от 1969 г. на неговия миналогодишен римейк „Голямото плискане”. Тезата – старият филм е нещо като величествена корона със сложно и скрупульозно инкрустирани детайли, носена с достолепие от някогашна Европа, сключила пакт с вечното. Новият филм в епохата на телефони и таблети е бързо сменящ състоянието си датчик, който отразява съвременна Европа на ръба на хаоса.
Всичко това е добре написано, с вкус и въображение, но изводите увисват в добрите намерения. И няма как да е иначе, след като авторката се е подвела от изкусителния мираж за стара Европа като „елегантна, бавна, наслаждаваща се, стилна, с нюанси в поведението. А когато настъпи нещо, което взривява целият този стабилен свят, започват да се разместват тежки пластове, мудни, оттичащи се дълго”.
В същата статия разбираме, че съдържанието на битието се свежда до безобразно баналната мантра за „самообвинението, прошката…”, „ надеждата за почтеност”, както и „убедеността” в „деня на истината”. Тук наистина има опасност да излезем от рамките на анализа и да нахлуем на територията на богословието.
Кога все пак Европа е била „елегантна и бавна”? Европа не е мандарински Китай, застинал в хилядолетното бълнуване за величие и самодостатъчност, нито пък има нещо общо с десетки други закостенели общества, втренчени в пъпа на своите „културни корени”. Европа е Хераклит, полисите, феодализмът, националните държави, постоянни сблъсъци на всички нива в тъканта на общественото – от всекидневие до политика и от икономическа деятелност до философия. Неспирна менливост и преобразуване. Постоянно обновление и неспокойствие на духа – един травмиран от неспокойната си евристичност Фауст.
Къде са тук „мудните” пластове?! Да не говорим, че създаването на филма буквално съвпада с активността на студентските вълнения във Франция – време на безкомпромисна социална активност и обществени трусове. Очевидно в тази статия е платен дан на идеализираната представа за някогашна предполагаема европейска идилия – стереотип, който някой упорито се опитва да ни налага и така да подменя действителността.
Кадър от филма „Басейнът“, 1969 г.
Така и с великия шедьовър с участието на Ален Делон и Роми Шнайдер под режисьорската палка на Жак Дере. Погледнат с очите на дозираната сантименталност същият изглежда бавен като пустинен керван. Без съмнение „Басейнът” е създаден така, че най-горните пластове на сюжета да създадат впечатление за застиналост. Но под по-настойчивия поглед се вижда как бавната, и на моменти статична, камера се редува с множество ракурси, а целият филм е изграден на принципа на контраста – работата с цветовете; редуващите се сцени на почти успиващо спокойствие и открити изблици на нервозност и др.
Динамиката във филма е пропита в диалога, в разнообразните художествени инвенции и в чудесни технически решения. И всичко това съпътствано от напрежение в сложната плетеница от взаимоотношения. Вижда се и с просто око, че привидното спокойствие в сетивния пласт на този шедьовър противостои на дискретно вмъкнатите алюзии за болезнена напрегнатост. Налице е противопоставяне между форма и съдържание.
В идилията на горния кадър е заложена трагедията на долния – антагонизмът е част от европейската цивилизация.
Защо горното не е забелязано от автора на статията? Защото е заобиколила очевидния факт, че това е преди всичко КЛАСОВ филм, а за един журналист – либерал всичко се свежда до личната отговорност (престъпление-вина-наказание-прошка), вкарана в отеснелите дрешки на дребнобуржоазното право и морал.
А „Басейнът” е изпълнен с намеци за класовия му характер:
- Започва с преобърнатото от водата в басейна отражение на птиците – един от важните атрибути на високите класи (басейнът) е повод да се покаже химерата на класовите фетиши, чиито реални характеристики не съвпадат с мечтата за тях.
- Опит жената да бъде опредметена до инструмент за доминация в осветената от традицията конкурентна битка между мъжете. Този опит се проваля и в заключителната част на филма персонажът на Роми Шнайдер излиза от безплътния мизансцен, за да се превърне в основния мотор на действието.
- Конфликтите между отделните персонажи, които носят отпечатъка на класически неудовлетворености в буржоазната среда и несбъднали се мечти, създадени от класовото общество.
- Отказът на авторите да решат темата с баналния изход за наказанието. Буржоазно общество не се лекува с буржоазни хапчета „антивина”.
И всичко това става ясно от самото начало. За никакво покълване на семена от „трудни дълбочини” не може да става дума. Имаме двама души, които в самото начало са сами и които на пръв поглед изживяват своя рай. Това е директна препратка към идеята за първоначалния рай, който задължително с течение на времето се превръща в изгубен рай – обикновено заради някакъв грях. Вечната класова приказка!
И точно тук е уловката в нашия филм. Под покривалото на идилията (рая) кипи антагонизъм – любовните сцени издават напрежение, телефонното обаждане, което всява смут, появата на госта от чиито първи реплики се разбира същността на конфликта. Още тук авторите на филма подритват всички стереотипни идеи за първоначалната непорочност и спокойствие, в които уж сме живяли, но впоследствие изгубили. Сън, който е разказван на човечеството от незапомнени времена, за да бъде приучено на покорност. И „Басейнът” брилянтно го разконспирира, опровергава и компрометира. Цялата логика на първите десет минути се разстила пред нас в следващия час и петдесет.
Шедьовърът на Жак Дере обезсмисля напълно всякакви копнежи по идеализация на минали епохи, включително и тези за „стара Европа”.
Либералният подход не би могъл да достигне до подобно заключение, именно защото отказва да открие логиката на случващото се. Либералният метод, както се заявява в статията, не може да се занимава с анализ, тъй като „Хаосът не може да бъде анализиран”. Там където има динамика, трансформации и промени либералът вижда просто хаос. Затова основната функция на либерала спрямо света е „да го почувстваме отстрани” и ако може да помечтаем за идеалното минало. Либералното съзнание се отказва от анализ, когато срещне нееднопластови проблеми. Тогава единствената му реакция е да избяга в сферата на емоциите, откъдето да изпрати сигнал SOS. За съжаление, твърде често му се случва.
