KadrinkaОтишлият си на 94 години легендарен американски певец на протеста Пийт Сийгър зарази с левичарство не едно поколение последователи и почитатели в САЩ и по света. Но в България, където всичко е наопаки, много фенове на това течение държат да се правят на десни и изпадат в екзистенциален нонсенс 

Къде изчезнаха всички цветя в днешния захласнат по борсови индекси свят? В 60-те ли останаха, когато хилядни шествия в защита на човешките права следваха Мартин Лутър Кинг и заливаха американските градове с протести срещу войната във Виетнам? А множеството пееше именно Where Have All the Flowers Gone („Къде изчезнаха всички цветя”), Turn, Turn, Turn! („Обрат, обрат, обрат!”), If I Had A Hammer („Ако имах чук”), Waist Deep in the Big Muddy („До кръста в голямата тиня”)….

 

 

Пийт Сийгър

Пийт Сийгър

Авторът на тези станали легендарни песни – Пийт Сийгър, почина след кратко боледуване на 27 януари т.г. Беше на 94 години, радваше се на огромен морален авторитет, включително на личната възхита и на наградите на президентите Бил Клинтън и Барак Обама, и беше успял да се включи и в протестното движение „Окупирай Уолстрийт”. Дори в ледената зима, сковала сега САЩ, над 1000 души се стекоха спонтанно на траурната церемония, с която семейството му го изпрати. Беше оповестено, че истинското възпоменание, достойно за голямата обич на публиката и на артистичните среди към неуморния трубадур на бунта, ще бъде през лятото с внушителен концерт в негова памет. Организацията вече е задвижена от други, поели по стъпките на Сийгър изпълнители. Като например най-горещия му последовател Брус Спрингстийн, който нееднократно е давал израз на преклонението си пред него.

Не, цветята не са изчезнали. Семената им продължават да покълват.

 

Роден на 3 май 1919 г. в Патерсън, Ню Йорк, в семейството на музиколога Чарлз Луис Сийгър и на училата в Париж цигуларка Констанс де Кливер, Пийт от малък расте сред музика. Попива и пацифизма на бащата, протестирал срещу Първата световна война. Когато Пийт е едва на 11 месеца, родителите му потеглят с каравана заедно с него и двамата му по-големи братя на донкихотовска мисия към южните щати, за да носят на народа там „музикално извисяване”. 7-годишен е, когато майката и бащата се развеждат, а попечителството над трите деца е дадено на таткото – вече утвърден университетски преподавател. Вторият му брак е сключен през 1932 г. с негова студентка, която ще стане една от най-значимите американски композиторки – Рут Крауфорд Сийгър, голяма почитателка на песенните сбирки на известния фолклорист Алън Ломакс. Покрай Рут младият Пийт открива банджото и 12-струнната китара, които ще му помагат да се изразява най-добре.

 

Отначало младежът иска да стане журналист и да се бори чрез словото със социалните неправди. Затова учи в Харвард. Основава и свой вестник с комунистическа ориентация. Пийт става член на младежкия съюз на Комунистическата партия още 17-годишен, през 1936 г., замечтан за свобода, братство, равенство. На втората година от следването си заминава за Ню Йорк, за да се запознае лично с Алън Ломакс. В популяризираното от него народно творчество намира голямо съзвучие със своите  политически идеи.

Уди Гътри

Уди Гътри

Там на концерт за работници имигранти среща Уди Гътри – другото голямо име на протестния американски фолк. Двамата си допадат много заради общия стремеж да променят социалната реалност чрез ангажирани песни с народни мотиви. Тяхна „бойна група” става борбената фолк формация Almanac Singers, а епицентър на движението – бохемският квартал Гринуич Вилидж в Долен Манхатън, Ню Йорк. По-късно Сийгър ще сформира с други съмишленици и групата The Weavers (напуска я, когато тя приема да участва в реклама на цигари – Сийгър никога през живота си не е пушил). Избистря и стила си – не просто пеене на фолк по злободневни проблеми, но и ангажиране на публиката в изпълнението, провокиране към размисъл, жив диалог, пропит от ирония и хумор. Основава организацията People’s Songs („Народни песни”), която комбинира музиката с работническа солидарност. Популярността му расте, но политическите възгледи го правят мишена на развихрилия се след 1949 г. маккартизъм (от името на иницииралия го сенатор Джоузеф Маккарти), който обявява за съветски агенти всички хора с леви възгледи и подема истински лов на вещици.

 

Сийгър, който не се колебае да критикува сталинизма, но държи на левичарския си идеализъм, отказва да се яви пред оглавяваната от Маккарти комисия. И за неуважение към закона е осъден на 1 г. затвор. Не излежава присъдата, излиза срещу гаранция, но тя остава неотменена и след години. Все пак Сийгър има повече късмет от легендарния  Джо Хил, бащата на протестната песен в САЩ. Това е млад работнически поет и певец, емигрант от Швеция и профсъюзен активист, който заради бурната си стачна и революционно-творческа дейност през 1915 г. е осъден на смърт по скалъпено обвинение в убийство и е разстрелян. Песните на Хил също влизат в репертоара на Сийгър, който задълго остава лишен от достъп до радиа и престижни концертни зали. Без комерсиалните вериги той обикаля университетите със своите песни – и после ще каже, че това е било „най-важната работа” в кариерата му.

 

Апогеят, разбира се, е през 60-те, когато културата на протеста става хит в университетските и интелектуалните среди в САЩ, които са и основният двигател в борбата срещу расовата дискриминация и войната във Виетнам. Пийт Сийгър става един от най-ярките символи на това движение, приело като свой химн съживената от него стара госпъл песен с нов текст – We Shall Overcome. Движението ражда и съвсем младите тогава наследници на Сийгър – Боб Дилън и Джоан Бейз, които са и интимна двойка до 1965 г. Самият Сийгър от 1944 г. е женен за своята вярна Тоши, която му ражда три деца и остава с него цели 69 години, до смъртта си през 2013-а. Тя го подкрепя във всичките му борби и митарства, без да се сърди, че семейството често е почти без средства, а домът им, построен през 1949 г. с 1700-доларов заем от приятели в долината на река Хъдсън, на 3 км от Бейкън, северно от Ню Йорк, към 10 г. остава без течаща вода.

Сийгър брани с песните си работниците, зове за опазване на природата, клейми войните, но и иронизира конформисткия морал. През 60-те песента му Little Boxes („Кутийки”) за стандартизирания и кух живот на средния консуматор е суперпопулярна. Преведена е и на испански и като „Къщичките от Барио Алто” влиза в репертоара на големия чилийски певец Виктор Хара, убит по-късно от хунтата на генерал Пиночет. Хара изпълнява и „Чукът” – испанската версия на If I Had A Hammer. След военния преврат в Чили Сийгър активно се включва в международното движение за изобличаване на престъпленията на хунтата.

 

До края на живота си продължава да се нарича комунист. Когато в едно интервю през 1995 г. го питат защо го прави, отговаря: „Защото комунизмът не е виновен за онова, което Русия направи с него, както и християнството не е виновно за онова, което му причинява църквата.”

 

Година по-рано – през 1994 г., Бил Клинтън връчва на Сийгър Национален медал за изкуство за цялостния му принос в американската култура. През 1997 г. печели „Грами”. А от 2003 г. нататък е сред най-острите критици на войната срещу Ирак.

Пийт Сийгър (в центъра) на концерт на мемориала на Линкълн заедно със своя внук Тао Родригес-Сийгър (вляво) и с Брус Спрингстийн

Пийт Сийгър (в центъра) на концерт на мемориала на Линкълн заедно със своя внук Тао Родригес-Сийгър (вляво) и с Брус Спрингстийн

През 2009 г. заедно с Брус Спрингстийн участва в концерта на мемориала на Линкълн във Вашингтон за встъпването в длъжност на първия чернокож президент на САЩ Барак Обама. 90-ият юбилей на бунтовния бард е отбелязан тържествено в „Медисън Скуеър Гардън”. Спрингстийн го представя като „живата памет на американската музика и на нейната съвест”. А когато през 2011-а, вече 92-годишен, отива да се присъедини към младежите от „Окупирай Уолстрийт”, Сийгър заявява пред журналисти: „Смея да твърдя, че хората с пари биха искали възраждането на комунистическата партия, защото по-рано беше лесно тя да се контролира. Значи вече знаем как да ги атакуваме – с хиляди малки групи тук и там. Така ще е невъзможно да контролират всички. И като се научим още по-добре да използваме интернет, ще видите вие тогава…”

 

Погледът от България към това движение отдавна е разнопосочен. Понеже у нас всичко е наопаки, българските му фенове държат да се правят на десни, вместо да се съберат вляво, както е навсякъде по света. И изпадат в екзистенциален нонсенс. Отказват да забележат, че след като „комунизмът си отиде” (ако изобщо някога е идвал), отгоре ни седна един съвсем уродлив и пещерен капитализъм. За да се отърсим и от него, изглежда, е редно да сменим и рефрена „Спете спокойно, деца”, който ни унася от 25 години. Разсънването ще дойде не като си окачим табели с катинари, че сме „рано-” или „къснобудни”, а като изчистим от мозъците си клишетата с апологизирането или отхвърлянето на разните „-изми”. И приемем човещината, солидарността и справедливостта за универсални пътеводители. Както казваше голямата аржентинка Мерседес Соса: „Човешкото същество е изтъкано от предразсъдъци и предубеждения. А дали свободата я има или не достига, това се измерва не само чрез проявите й в обществото, но и чрез нивото на освободеност в съзнанието на всяка отделна личност.”

 

Ако въпросното ниво в момента ни изглежда отчайващо, можем да си пуснем Quite Early Morning, която Пийт Сийгър изпя през 2012-а. И да чуем от него, че „преди разсъмване е най-тъмно”, но все пак онези, които слушат песните му, са напълно в състояние „да накарат камбаните на свободата да зазвънят”. Камбаните, не вувузелите.

Коментари

коментара